Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.
Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ...
Страх от летене
Във шест и пет таксито ще ме чака,
запалило сънливите си фарове;
и този път нощта си е поплакала
със тихото смирение на старец
и пътят ми, подобно на очите му,
безропотно лъщи на светлината
от уличните лампи. А петите
на сенките се хлъзгат и се клати
бетоненият скелет на Милано.
Така започват всичките завръщания –
треперещите ми студени длани,
притиснали билета ми за вкъщи;
страхът ми, който сребърно се стича
по бузата ми; бялата тревога,
че може да е късно за обичане.
А пръстите на всяко ново „сбогом”
броят с ръждива нежност оцелелите
след жертвата на цъфналите кестени,
на пролетната рокля на Офелия...
Гласът ти снощи ми се стори есенен...
А. С. Пушкин
К ***
Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
В томленьях грусти безнадежной
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.
Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твой небесные черты.
В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.
Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.
Нощ
Безлунна нощ от тихо отчаяние-
отдавна вече няма никой в бара
и вместо музика звучи мълчание,
а вместо тебе – пушек от цигара.
Отивам си (май вече се прозявам)
мартинито във чашата се свърши
и мракът покрай мене се стопява,
а вечерта изглежда недовършена.
Не ми се тръгва, ала е нелепо
да чакам тук за малко топлина.
Сърцето ми отдавна е на пепел
и няма смисъл вече да стоя.
Поредна крачка, само още малко,
почти съм вкъщи... и съвсем сама.
И този ден отмина, но е жалко,
че утре вечер пак ще е така.
Поулях се ама литературата ми е слабост..
Заглавие: Любими стихотворения 
Пон Авг 27, 2007 9:17 pm
